„Violet Evergarden“, la douleur exquise

Умишлено не се информирам в детайли за анимето, което се каня да гледам. В достатъчно редките случаи, когато успея да намеря време, не искам да се разочаровам от нещо, защото други са го прехвалили. Но когато се случи да намеря поредица, която тотално да ме покори, ах, колко по-сладко е тогава!

„Виолет Евъргардън“ се развива в подобен на Европа от началото на 20 век свят. Една тежка война тъкмо е приключила, и бойната дева Виолет от месеци се възстановява от финалната битка, в която е загубила двете си ръце. Дете-войник, отраснала между 10-тата и 14-тата си година в условия на непрекъснат конфликт, отгледана от майор Гилберт Бугенвилеа, сега тя е сама и трябва да се научи да живее в новата ера на мир, без неговите заповеди.

violet-evergarden-title

След излизането от болницата, Виолет е наета от приятел на майора в пощенската му компания, и се обучава да стане Кукла – високо-квалифицирани машинописки, които разчитат чувствата на клиентите си и съумяват да ги предадат красноречиво и красиво в писмо. Само че Виолет няма понятие от чувства, тя не знае какво е любов и не разбира какво е имал предвид Гилберт, когато сред краха на бомби, смъртно ранен и в локва кръв, й е казал „От цялото си сърце, обичам те!“

И така, с пишещата машина в куфар, Виолет пътува с влак и кораб, влиза в живота на своите клиенти, изслушва ги и се учи да разбира болките, загубите, надеждите, чувствата на другите и сама да чувства. Все по-често доскоро празното й изражение се разведрява от усмивка, или сгърчва от сълзи и тя бавно се променя – от изцяло покорно момиче-оръжие, чакащо указания и разрешение за всичко, до самостоятелна личност, понесла и приела както вината за отнетите животи, така и собственото си право на пълноценен живот.

Violet-Evergarden-07

„Виолет Евъргарден“ е великолепно анимирана поредица, богата на детайли и фини подсказки за вътрешния живот на героите. Стилът е страхотен, всички персонажи са пълнокръвни и интересни. Копнежът на Виолет по Майора, надеждата й да го види някой ден отново и тези неразбрана и неизразена любов, която тя носи в себе си, се просмука през екрана до мен и ме изпълни с една фина, остра болка, едно изискано споделено страдание, истински la douleur exquise за онзи приятел и любим, който няма се върне в живота ни.

violet-letters.gif

„Между теб и мен морето“ – Катарина Херцог

След първоначалната ми разочароваща среща с Джоджо Мойс, дадох шанс на няколко нейни неща във вид на аудио книги на немски и те доста ми харесаха. Явно само на български преводът е бил малко тромав, всъщност стилът й е приятен, и историите са едновременно свежи и интересни.

За мен Катарина Херцог е немската Джоджо Мойс. Книгите те грабват, наслаждаваш им се, нямаш търпение да видиш как ще свърши историята и вълненията на героите са и твои, но може би … може би след няколко дни вече няма да помниш какво се е случило точно в онази ах-толкова-лятна книга, която си прочел.

zwischen-mir-und-dir-das-meer

След разваления си годеж Лена се е върнала у дома, при овдовелия си баща и баба си, работи като медицинска сестра в хоспис и след работа скита по брега, за да събира морско стъкло, което Северно море е изхвърлило. Лена от дете харесва гладките, заскрежени парченца, но в жеста й има и нещо символично, защото морето също е взело нещо нейно – преди почти 20 години, майка й Мариеле, по рождение италианка, безследно е изчезнала по време на следобедното си плуване.

На път за вкъщи един ден, Лена среща Матео – екзотичен непознат, италианец с черни къдрици и светли, зелени очи. За кратко прелитат искри, но той отпътува още на следващия ден, без да се сбогува. И в хотела забравя папка с три снимки, на които се вижда майката на Лена като младо момиче, толкова усмихната и щастлива, каквато Лена никога не я е виждала в студения им, северен дом.

И така, въоръжена само с трите снимки, и в компанията на дивата си сестра Зои, която се е прибрала внезапно, Лена заминава, за да открие миналото на майка си, италианското си семейство и истината за това, към кого е бил отправен изпълненият с любов и копнеж поглед от снимките на Мариеле. Пътуването я отвежда към крайбрежието на Амалфи, към Скала и Равело, в слънчева Италия, при синьото море, шарените къщи, горите от лимонови дървета и Матео.

Книгата е идеална за отпуска, пълна с извънредно много и ненужни, но очарователни детайли, сякаш се взираш през увеличително стъкло. Препълнена лъжица захар в кафето, грапави лимони, фиат 500 с кремави кожени седалки, миризма на розмарин и маточина, всичко е описано в много цвят и аромат.

Ако трябва да оценявам на общия фон, „Между теб и мен морето“ е 3.5/5, но за това, което е – ваканционна, любовна, feel-good книжка с вкус на лимончело, романчето си е 5/5.

“Educated” – Тара Уестоувър

Когато започнах “Educated” предполагах, че ще е хубава книга, защото има дълъг списък с отличия, но някъде на заден фон таях и скептицизъм, понеже жанрът е пренаселен с ненужните биографии на самовлюбени звезди и бизнесмени. Но тази книга е нещо съвсем различно. Тя не е плод на суета, а опит да осмисли изминатият от авторката дълъг път от неуко момиче, без понятие от история или литература, което за първи път стъпва в училище на 17 години, до доктор на науките в Кеймбридж.

Тара Уестоувър е родена в мормонска общност в Айдахо. Семейството й е силно религиозно и вярва в “Края на дните”. Всички спечелени пари се ползват за трупане на оръжия, бензин и консерви в подготовка за свършека на света или неизбежния ден, в който федералните агенти ще шурмуват къщата, понеже илюминатите не търпят свободомислещи хора като тях. Баща й прокламира, че образованието е социалистическо промиване на мозъци, че лекарите са шарлатани, и ако вземеш дори един аспирин, той ще остане години в тялото ти и ще причини безплодие.

Тара никога не е пусната в нормално училище с другите деца, тя няма имунизации, нито едно посещение при лекар. Тя е родена вкъщи и до 9 годишна възраст няма акт за раждане. Вместо нормални учебници, чете мормонски проповеди и есета. Заедно с баща си и братята си събира скрап или строи обори. Всеки един от тях е порязван, събарян, смачкван, изгорен, но бащата ги праща винаги отново и отново на пътя на опасността под мотото „Господ ще пази!“, а майката ги лекува с билкови отвари, енергии и пр. Болката – от нови наранявания и стари травми, съпътства всеки член от семейството, постоянно.

educated-cover

Още в началото авторката уточнява, че това не е книга за религия, и е видно, че замисълът наистина не е бил да се говори за религията. Тя не играе чак толкова съществена роля, защото потисничеството не идва от религиозните институции, а от уникалната комбинация от умствени заболявания, ограниченост и необразованост в семейството.

Тара Уестоувър не казва и една лоша дума за баща си, за майка си, за семейството, което с напредването на образованието постепенно започва да я отхвърля като чужда. Тя само описва, доколкото може, безпристрастно, всичко, което се случва. От свободните, щастливи години в планината, през травмите, насадената вина, натиска от общността да се впише в приетата норма, първите неуверени стъпки в големия свят на науката, до пълната си еманципация чрез образование и критична мисъл. Но въпреки неутралния език, историите в книгата оставят човек безмълвен. Те са извън рамката на всякаква нормалност, а пътят на Тара е вълнуващ повече от всякакъв трилър.

Нямам думи да ви препоръчам тази книга достатъчно горещо. За мен беше 5/5.

На немски заглавието е преведено като „Освободена“.

Смятам го за доста подходящо.

 

„Празникът на Козела“ – Марио Варгас Льоса

Вечер често се случва M. да си пусне филм, уж да гледа, а всъщност да се приспи на дивана с него. И понеже аз оставам да будувам, на мен се пада да доглеждам всякакви третокласни екшъни със залязващи звезди в пенсионна възраст. Веднъж обаче М. уцели хубав филм – „Празникът на Козела“ (2005) с Изабела Роселини – и аз го изгледах до самия край с интерес. По-късно прочетох и книгата на Марио Варгас Льоса. Това беше първата ми среща с Льоса, но надали ще е последна.

Самият автор е перуанец, и „Празникът на Козела“ е единствената му книга, чието действие се развива извън родината му, но според мен той добре успява да предаде усещането за живота по време, и след падането диктатурата на Рафаел Трухийо в Доминиканската република, в една интересна смесица от исторически събития и художествена измислица, показана през няколко гледни точки.

Урания Кабрал, красива жена на прага на петдесетте, успешен адвокат в САЩ, се завръща в Санто Доминго през 90’те за първи път след 35 години изгнание, за да посети тежко болния си баща. От гордия сенатор Августин „Умника“ Кабрал е останало едно безпомощно старче, и родния дом от спомените е съвсем различен от това, което заварва, но подтикната от познатата обстановка, от виковете по улиците и меренгето в кафетата, и срещите с роднините, Урания си спомня, говори и разказва за нещата, които като обожаемо дете на закрилящ баща е виждала, без да разбира, за животът по времето на последните години на диктатурата, и за страшните събития, които я отвяват в чужбина, където тя ще прекара живота си без да прати дори едно писмо у дома.

Втората сюжетна линия следва самият диктатор Рафаел Трухийо, през последните няколко месеца от живота му през 1961. След 31 години на власт той започва да усеща как старостта и слабостта безжалостно настъпват. За него, човека на дисциплината и контрола, предателствата на тялото са още по-тежък удар, отколкото за един обикновен мъж. На него е наречена столицата – Суидад Трихийо, той е в центъра на култ на личността, баща на народа. Неговата майка, неговата жена, са почитани матрони, образец на добродетел. Но както е с всяка диктатура – зад привидния идеал се крият порок и жестокост, Трухийо се гаври с подчинените си за развлечение, семейните сметки в чужбина са пълни, доверени сатрапи мъчат и убиват наред, а Козела и синовете му посягат на всяка жена или девойка, която им хареса.

Третата сюжетна линия следи конспираторите, историята на това как всеки от тях стига до решението да рискува живота си, за да убие Трухийо. Разказва се за съвсем реални събития от историята, които задвижват падането на режима, като убийството на сестрите Мирабал* и разрива с католическата църква през 1961. Трите сюжетни линии се преплитат и пресичат, и постепенно става ясно това, което сме предугаждали – малкото, които ще излязат от това трагично време живи, ще носят рани до края на живота си.

Особено интересни ми бяха нещата, които са общи положения при всички режими. Разминаването между на висок глас обявяваните ценности и истината, подлизурството и унижението, на което са подложени изпадналите в немилост, отношенията със САЩ и толерирането на много неща от страна на великата сила, в името на общи цели и търговски отношения, оцелелите поддръжници на режима, които просперират по широкия свят, дълго след като диктаторът гние в земята. И особено, най-вече, познатата носталгия на обикновените хора по едно време на не-свобода и безобразия.

* Има филм за убийството на сестрите Мирабал през 1960 по заповед на Трухийо с участието на Салма Хайек, наречен In the Time of the Butterflies (2001).

„Savior’s Champion“ – Jenna Moreci

При мен нещата се случват така – аз имам един дълъг (700 бр+) и добре куриран списък с книги за четене. Но в момент на слабост някоя книга по силата на пълна случайност се предрежда. Не непременно по заслуги, а просто защото в момента съм имала време за нея.

По подобни причини през отпуската прочетох „Даровита“ и „Огнена“ на Кристин Кашор. Бяхме по път с колата, бяха ми на четеца, излъгах се. Остана ми спомен за неловки описания на бойни сцени, опростено изграден фантастичен свят и две много подобни главни героини. И двете бяха носителки на могъщи дарове, заради които изпитваха чувство на вина. И двете имаха любовни връзки, но и двете бяха решили никога да нямат деца и разсъжденията им по темата заемаха доста централно място. Стори ми се странно това желание на авторката непременно да кастрира героините си и предполагам, че зад това се крие някаква лична история, но това няма значение, понеже аз приключих с Кристин Кашор.

След нея прочетох „Savior’s Champion“ на Джена Мореси. Следя авторката в YouTube и си купих книгата, защото Джена е доста симпатична, дава добри съвети за творческо писане и бях любопитна как самата тя се е справила в жанра фентъзи екшън.

saviors-champion

След епоха на войни и природни бедствия, една надарена с божествени сили смъртна жена, първата Спасителка, е извела империята Тезин към благоденствие. Нейната дъщеря, и дъщерята на нейната дъщеря, и така безброй поколения Спасителки продължават с магията си да закрилят Тезин и да са обект на обожание и преклонение от жителите й.

След като последната Спасителка е убита на улицата, нейният съпруг и суверен скрива дъщеря им от света. Двадесет години никой не е виждал новата Спасителка, но когато идва времето да й се избере съпруг, суверенът по стара традиция обявява кървав турнир, победителят в който ще спечели ръката й. Аристократи, войни, убийци и обикновени мъже се трупат с надеждата за успех.

Тобиас е общ работник, изпечен от слънцето в тръстиковите плантации и почти забравил как преди нещастието да сполети семейството му, е учил за художник при най-добрия майстор в страната. Той е разумен и благонадежден, грижи се за майка си и сестра си, и не мечтае за невъзможни неща. Но нуждата от пари го притиска и той решава да продаде живота си срещу 20.000 жълтици  – обезщетението за участие в турнира на Спасителката. И така той влиза в Лабиринта – едно място изпълнено с клопки, опасности и магия.

Стил и история

Едно от нещата, които ми харесаха, е начинът, по който Джена описва героите си. Те са реалистични, разбираеми и симпатични, а основната любовна връзка е здравословна, тоест няма ги някои от иначе често срещаните в жанра клишета като любовен триъгълник, или следене и контролиране, представени в романтична светлина. Състезаващите се за ръката на Спасителката ми дойдоха в един момент твърде много като имена и занимания, не можех да запомня всички, но те и доста бързо и безмилостно се разчистват с напредването на сюжета.

Действието е динамично, и не спираш да обръщаш страниците с интерес, но тъй като почти всичко се случва под земята, в изолацията на Лабиринта, авторката удобно си е спестила това да се занимава с изграждане на свят и общество, което аз всъщност много ценя в едно фентъзи. Може би в следващата книга…

Две неща трябва да отбележа по отношение на езика – Джена Мореси много си харесва няколко думи и ги ползва при всеки удобен случай – като plop и peppered, което след превод и редакция надали ще се забелязва, но в оригинал е прави впечатление. Друго, ако ви смущават вулгарности, Мореси не е за вас. Тя пише почти като мъж в това отношение.

Какво не ми хареса: мотивите на злодеите не ми бяха достатъчно достоверни, и за съжаление още някъде към средата бях предугадила развръзката. Иначе щеше да е още по-голямо „уау“ накрая. Но като цяло книгата е доста приятна и мога да я препоръчам с чиста съвест.

Оценка: 3.5/5

„Пепел от рози“ – Ведат Тюркали

Повечето познати не ме имат за човек, който гледа турски сериали. И аз не съм, наистина не съм, но през 2012 гледах „Пепел от рози“ (или в оригинал „Каква е вината на Фатмагюл“). Тъкмо се бях преместила в Холандия и явно по някакъв начин търсех да избягам от реалността. Гледах сериала по някакви подобия на Youtube, в оригинал на турски с български субтитри. Понякога човек прави необясними неща.

Като изключим задължителната мелодраматичност и интриги за пълнеж, сериалът всъщност беше интересен. Разказваше се за младо момиче, Фатмагюл, което е изнасилено от група пияни момчета. Побеснял и наранен, годеникът й я напуска, а Фатмагюл е принудена да се омъжи за един от нападателите. Керим е дори не е участвал в деянието, само вцепенен и дрогиран го е наблюдавал отстрани, но както много пъти преди това поема вината заради богатите си приятели. Двамата се преместват в Истанбул и оттам започва историята, в която главната героиня се опитва да преодолее ужасната травма и тъгата си по изгубеното бъдеще с годеника си, а Керим се опитва да изкупи вината си пред нея, и да спечели доверието и любовта й. В крайна сметка те успяват, лошите бяха наказани по един или друг начин, а Фатмагюл намери сили да се бори не само за собственото си щастие, а да се застъпва и за други жени и момичета, преживели сексуално насилие в Турция.

pepel-ot-rozi

Когато си купих книгата на изд. Колибри, очаквах историята да е същата, дори по-хубава, защото ще мога да погледна в главите на героите и да извървя пътя към изкуплението и любовта заедно с тях. Но колко неприятно бях изненадана! Книгата беше като шамар в лицето ми и аз искрено я намразих.

Разликите и мнение (следват спойлери)

В книгата действието се развива през 1986 година, а не в наши дни, както сериала. Но такава реализация има смисъл – сериалът е реклама на туризма и на Истанбул. Темите, които бяха разглеждани в него, целяха да представят Турция като модерна държава, която се грижи за правата на жените. В книгата Керим и Фатмагюл никога не напускат малкото градче.

Защо намразих книгата

Първо, тук Керим всъщност е един от изнасилвачите. Той не е бедното момче, която по злощастно стечение на обстоятелствата е било на неправилното място, а действително нападател. Докато бяха в ареста той не се разкайваше, не мислеше за това как е участвал в съсипването на живота на едно момиче, а се тревожеше за работилницата си и въобще за неудобствата, които причинява на него тази ситуация. От добрината и мекотата на филмовия Керим нямаше нищо. Веднъж излязъл на свобода, той продължи да пиянства, Фатмагюл спеше на постелка на пода, и всеки път, когато мъжете от селото подкачаха и подхвърляха подигравки на нашия герой за това за каква жена са го оженили, той се прибираше да я тормози и бие. Преби я и я ритна с все сила в корема, когато беше бременна, та да пометне и въобще ми беше толкова отвратителен, че надали мога да ви го опиша.

Някъде до около 3/4 на книгата нещата си вървяха така и аз си казах „Брей, авторът сигурно ще е голям майстор, ако до края успее да реабилитира този мерзавец в очите на женската аудитория“. Оказва се, не, Керим си остана един нещастник. Кога и как между двамата се породи някаква любов и разбиране беше „обяснено“ буквално в едно изречение, а най-големите му „постижения“ накрая бяха, че спря да бие Фатмагюл, отказа се да бяга в чужбина и започна да я защитава от другите мъже, които явно смятаха, че щом веднъж една жена е била обезчестена, то е едва ли не допустимо по всяко време да можеш да отскочиш до дома й и да се опиташ да я изнасилиш.

Встрани от примитивния мироглед и отношението към жената, книгата е и лошо написана. Много герои бяха нахвърлени само с имена, без описания, без мотивация или някаква пълнота и истинност. Развитието на действието беше неравномерно, занимаваха ни с някакви интрижки в местния вестник, а от очакваното развитие на връзка между героите не се състоя нищо. Буквално едно изречение и после изведнъж „бурна страст“. Не че и страданието на Фатмагюл беше кой знае колко видно. Тя приемаше всичко с примирение, и от самото начало заживя с Керим като негова жена, без да се противи на пиянските му ласки.

Без значение дали сте почитател на сериала или не, тази книга не я препоръчвам на никого.

Оценка: -1/5

“Born a crime” – Trevor Noah

За тези, които не го познават, Тревър Ноа е американски комедиант, роден и отраснал в Южна Африка. Син е на чернокожа жена и швейцарец и е роден по времето на Апартейда, когато връзките между расите са забранени от закона и наказуеми със затвор. Така той е „роден престъпление“.

trevor-noah-born-a-crime

Книгата разказва истории от живота му като смесено дете в Южна Африка, с много смислени коментари за разделението между хората, чувството за принадлежност или изолация, ролята на езика в това да бъдеш приет, за бедността, липсата на образование и инициатива у бедните.

Тук трябва да вметна, че много рядко се смея на глас, а на книга не се бях смяла сигурно от последния път, когато съм чела Тери Пратчет. Но на „Born a crime“ не само се смях на глас, а дори и до сълзи. Докато четях, не можех да не сравнявам стила на историите и тематиката с Марк Твен, много сходни ми се струват. Като наполовина цветнокож Тревър е в позицията да отправя без задръжки разнообразни коментари за расите, а историите за детските му пакости и приключения са точно в стила на тези, които Марк Твен споделя в собствената си автобиография. Дори през тежките теми Тревър успява да прелети леко и елегантно. Описанията, историите, всичко е образно и книжката се чете много приятно.

В последната част се разказва за домашното насилие, което е преживяла майката на Тревър от ръцете на пастрока му и за опита за убийство. След като цяла книга си опознал косвено тази жена и си се възхищавал на начина, по който преминава безстрашно през живота и по който възпитава сина си, там си конфронтиран с неразбираемото за страничните хора, и за самия Тревър, нежелание на тормозените жени да напуснат човека, който прави живота им ад. Там няма хахо-хихи, дори проблясъците на хумор са съвсем мрачни, граничещи с истерия, но в крайна сметка няма някакъв наготово смлян и поднесен извод. Просто историята.

Мога да препоръчам „Born a crime“ с чисто сърце на всеки, който има интерес към Тревър като личност, към живота в Южна Африка или просто е почитател на добрия хумор.

От мен: 5/5

Книгата в GoodReads: връзка