Трилогия „Дивергенти“ – Вероника Рот

Интересът ми към „Дивергенти“ беше събуден от първия филм по трилогията, който гледах една събота вечер. И понеже когато нещо ми стане интересно аз не се спирам, преди да науча как свършва цялата история, купих си трите книги, плюс „Фор“, нещо като prequel за един от главните герои.

След известни препятствия, които преодолях с помощта на техническата поддръжка на онлайн магазина на Хеликон, успях да отворя DRM защитените книги на таблета и ги прочетох.

„Дивергенти“

Действието на „Дивергенти“ се развива в развалините на бившо Чикаго. След  поредната война човечеството е на ръба на оцеляването. Обществото е разделено на касти, които отговарят на определен стереотип и се грижат за определен аспект от функционирането на града. Безстрашните за охраната, Миротворците за прехраната, Ерудитите за съхраняването на знанието и т.н. Беатрис е родена като Аскет, но да е самоотвержена и да помага на отхвърлените Безкастови не я привлича, тя се чувства несвободна и ограничена, затова на церемонията за избор на каста, тя решава да напусне семейството си, да хвърли сивите дрехи и да се присъедини към Безстрашните.

Дивергенти

Но да се присъединиш не означава да можеш да останеш. И пред угрозата да отпадне, да стане безкастова, тя трябва да се научи да се бие, да наранява, да причинява болка и да понася такава. И да се изправя срещу страховете си, отново и отново в симулациите, причинявани от специален серум и наблюдавани от компютърна програма. Среща нови приятели, среща и любовта.

Скоро Трис разбира, че е различна – „дивергент“ – защото реагира различно на симулациите от повечето хора и поради неизвестна причина това я поставя в особена опасност. В същото време пластовете в обществото се разместват. Амбициозните Ерудити искат да изземат управлението и правото да решават и скоро се пролива кръв.

Книгата съдържа много екшън и малко описания. Няма излишни глезотии и измислени любовни триъгълници. Устройството на общество обаче е нереално, някак стилизирано и твърде опростено. Аз предпочитам книги с повече нюанси, но ми беше интересно какво ще се случи по-нататък, и продължих да чета.

„Бунтовници“

Във втората част на поредицата конфликтът между кастите се разгръща, като към него се присъединяват и безкастовите. Разрушението е всеобхватно и всеки преследва собствена цел, а на изпитание са подложени любов, доверие, вярност към кастата, обич към семейството, всичко. Постепенно става ясно, че зад всичко се крие нещо по-голямо, свързано и с истината за дивергентите, а опростеното и някак изкуствено устройство на обществото, заради което критикувах предишната книга, е такова с причина и замисъл.

Книгата продължи да ми е интересна, но и ме оставяше в недоумение за мотивацията на героите, и особено Трис. Някои от разкритията се случваха някак изкуствено, праволинейно и вместо да си кажа „Ей, всичко се навърза“, си казвам „Аха, значи това следва сега.“

„Предани“

Последната част трябваше да е венец на трилогията, но тя ми беше най-тегава за четене. Главните герои напуснаха Чикаго и се отправиха навън, за да търсят извън него решение на разкъсващите града проблеми. Това, което намериха бяха някои истини, още въпроси, несправедливости, разделение и вместо да разреши основните конфликти до момента, авторката добави нови, които разреши половинчато, набързо и недостоверно.

Към разказът, беше добавена гледната точка на Тобиас, „Фор“, но и от двете гледни точки описанието беше толкова идентично, че трябваше да гледам заглавията, за да разбера кой говори.

Въобще ако мога да обобщя, във всички книги авторката се беше справила отлично откъм описания, динамика на действието и пр. но като цяло героите бяха развити и действаха на ниво young adult литература.

Оценка: 3/5

В момента чета „Фор“, историята на Тобиас, който всъщност е бил първият опит за протагонист на Вероника Рот. По-скоро книга за заклетите фенове на поредицата, за мен лично – излишна, но дала съм 11 лв. и ще трябва да си я довърша.

П.П. Чудя се дали не трябва да спра просто да чета някои категории книги. Несправедливо е да давам лоши оценки за чик-лит и young adult, когато те просто не са моят тип литература.

„Денят на трифидите“ – Джон Уиндъм

„Идеята е любопитна, макар и не нова.“ пише снизходително един критик в Читанката за пост-апокалипсис роман, написан преди повече от 60 години.

Старите фантастики са интересно четиво. В тях могат да се намерят някои наистина наивни или учудващо прозорливи предвиждания за бъдещето. И поглед в страховете на автора и това, което той вижда като непосредствена заплаха за човечеството.

kniga-denyat-na-trifidite

В „Какавидите“ ядреният апокалипсис вече се е случил. В „Денят на трифидите“ той е изпреварен от друга глобална катастрофа, която поразява човечеството, но героите на Уиндъм говорят за него като за нещо, което е било неизбежно, само въпрос на време.

[…] пътеката на безопасността започна да се стеснява, докато стигна размерите на тънко въженце, по което трябваше да се движим със съзнателно затворени очи, за да не виждаме бездната под краката си.

Във всеки един момент през тези години фаталното подхлъзване можеше да стане. Просто чудо е, че не стана. А двойно по-голямо чудо е, че това крепене можеше да продължава още години. Рано или късно обаче щяхме да се подхлъзнем.

Като слушаме историята на Станислав Петров разбираме колко е бил прав Уиндъм в опасенията си. И това едва ли е бил единственият път, когато нашият, съвсем реален свят е бил на едно мигване от това силите на унищожението да се развихрят.

Бил Мейсън е нашият разказвач и поглед в опустошената нова Англия. Той е реалистичен герой, но не твърде важен. По-важно е посланието – при цялата ни напреднала цивилизация, ние сме на една седмица разстояние от падането на всички човешки закони и на едно поколение от връщането на пълното дивачество и невежество.

И винаги ще има такива, които ще искат да се възползват от ситуацията, да организират или да властват над останалите.

Няма да се впускам в обяснения за сюжета. „Денят на трифидите“ е класика в жанра си и си заслужава.

Оценка: 5/5

„Бръмбар в мравуняка“ – Аркадий и Борис Стругацки

В общата ми култура зеят ужасни пропуски, особено що се отнася до класическата научна фантастика. Та затова малко панически съм се втурнала да ги попълвам, и прескачайки „Обитаемият остров“ прочетох втората книга от поредицата „Камерер“, много хваленият и харесван „Бръмбар в мравуняка“.

zhuk

Действието се развива в т.нар. Мир Полудня, „Свят Пладне, 22 век“, един свят на мир, благоденствие, изобилие и технологичен прогрес. Привидно спокоен, а всъщност наситен с морални конфликти и невидими вътрешни напрежения. В този свят хората вече контактуват с други цивилизации, но една от тях, Странниците, се появява и изчезва мистериозно, като за изследователите остават само артефакти с необяснимо предназначение и въпросите що за раса са те и към какво се стремят. Един изследовател, прогресорът Лев Абалкин преживява нервен срив и изчезва, а след него тръгва с минимум информация главният герой, сътрудник Максим Камерер.

Чувала съм, че „Обитаемият остров“ се харесва на по-млади читатели, докато при препрочитане в зряла възраст „Бръмбар в мравуняка“ тежи повече заради въпросите, които поставя,  най-вече, оправдано ли е постоянното наблюдение и намесата, съсипването на животът на един човек в името на сигурността на обществото?

Книгата си струва, трябва ви обаче търпение. В началото са твърде много досиета, документи, записи, по-скоро криминален роман, отколкото фантастика. Чак към самия край нещата се разплитат и започваш да разбираш мащаба на случващото се. Хареса ми, но май се бях пренатоварила с очаквания, както когато четох „Звездните рейнджъри“ на Хайнлайн. Ето това ми е проблемът с дълго отлаганите фантастики с култов статус. Но търпение, само търпение …