„Преди да умра“ – Джени Даунам

Започнах и изкарах по-голямата част от книгата с усещането, че не е за мен, че не ми харесва, че ме дразни и че вместо да търси на всяка цена да прави секс или да краде, главната героиня трябва да започне да прави нещо смислено на края на 4 годишната си борба с левкемията. После реших, че съм остаряла и съдя хората твърде много. Ако бях на 16 и времето ми изтичаше, вероятно и аз щях това да искам да правя. Да пробвам неща, да нарушавам правила и да видя какво значи да се влюбиш.

predi-da-umra

Теса наистина намира и успява да изживее любов в последните си седмици. Разбира какво е толкова да обичаш, че искаш да се слееш, да бъдеш част от някого. Сексът не като неудобни моменти в спалня на почти непознат, а като възторг и еуфория, че точно този някой те докосва. И тихото щастие, че той спи до теб. И в този смисъл тя е късметлийка.

Тежко е да четеш за смърт, особено в първо лице. Към края на книгата, в последните седмици на Теса ежедневните дреболии изчезват и нещата сякаш се забързват, моментите на съзнание стават все по-кратки, всичко се превръща в една задъхана въртележка от сънища, спомени и реалност за Теса. Но и болката я няма, прогонена от силните лекарства. Щеше да е красиво, ако тя не чуваше хъхренето и не усещаше миризмите на предаващото я тяло. Такъв е и краят за нея, ужасяващ и все пак поетичен. Слънчева светлина и ниско прелитаща птица над градината…

Оценка: 3.5/5

Реклами

„Бяла като мляко, червена като кръв“ – Алесандро д’Авения

Доста книги прочитам с години закъснение спрямо появата им в България, просто нямам достъп до тях. Изчаквам ги да се появят в Читанката, като изхвърлени на брега миди, и зарадвана като малко дете ги събирам и качвам на четеца.

byala-kato-mlyako

Честно казано, в началото „Бяла като мляко, червена като кръв“ на Алесандро д’Авения ме подразни. Главният герой Лео ми се стори недоволен от живота 16-годишен келеш, предвзет и нацупен, с мотопеда си без спирачки, обидите към „даскалите“, музиката, iPod-а и всичките си first world problems.

Но докато го съпровождам на училище и вкъщи, и наблюдавам сътресенията в малкия му свят, когато открива, че Беатриче, момичето, което обича е болно от левкемия, постепенно омеквам. Виждам, че Лео е чувствително момче, което има нужда само от малко насока, просто някой, който да говори с него сериозно, като с голям човек, за мечтите или за смисъла на нещата или просто да помълчи. Той се страхува, чувства се безпомощен и гневен, но в търсенето си на път към Беатриче, която е половината от неговата мечта и целият му свят, той научава много неща. Най-вече, как да живее. Не само заради себе си, но и заради момичето със зелени очи и червени коси.

Оценка: 3.5/5