Започнах и изкарах по-голямата част от книгата с усещането, че не е за мен, че не ми харесва, че ме дразни и че вместо да търси на всяка цена да прави секс или да краде, главната героиня трябва да започне да прави нещо смислено на края на 4 годишната си борба с левкемията. После реших, че съм остаряла и съдя хората твърде много. Ако бях на 16 и времето ми изтичаше, вероятно и аз щях това да искам да правя. Да пробвам неща, да нарушавам правила и да видя какво значи да се влюбиш.
Теса наистина намира и успява да изживее любов в последните си седмици. Разбира какво е толкова да обичаш, че искаш да се слееш, да бъдеш част от някого. Сексът не като неудобни моменти в спалня на почти непознат, а като възторг и еуфория, че точно този някой те докосва. И тихото щастие, че той спи до теб. И в този смисъл тя е късметлийка.
Тежко е да четеш за смърт, особено в първо лице. Към края на книгата, в последните седмици на Теса ежедневните дреболии изчезват и нещата сякаш се забързват, моментите на съзнание стават все по-кратки, всичко се превръща в една задъхана въртележка от сънища, спомени и реалност за Теса. Но и болката я няма, прогонена от силните лекарства. Щеше да е красиво, ако тя не чуваше хъхренето и не усещаше миризмите на предаващото я тяло. Такъв е и краят за нея, ужасяващ и все пак поетичен. Слънчева светлина и ниско прелитаща птица над градината…
Оценка: 3.5/5