“Educated” – Тара Уестоувър

Когато започнах “Educated” предполагах, че ще е хубава книга, защото има дълъг списък с отличия, но някъде на заден фон таях и скептицизъм, понеже жанрът е пренаселен с ненужните биографии на самовлюбени звезди и бизнесмени. Но тази книга е нещо съвсем различно. Тя не е плод на суета, а опит да осмисли изминатият от авторката дълъг път от неуко момиче, без понятие от история или литература, което за първи път стъпва в училище на 17 години, до доктор на науките в Кеймбридж.

Тара Уестоувър е родена в мормонска общност в Айдахо. Семейството й е силно религиозно и вярва в “Края на дните”. Всички спечелени пари се ползват за трупане на оръжия, бензин и консерви в подготовка за свършека на света или неизбежния ден, в който федералните агенти ще шурмуват къщата, понеже илюминатите не търпят свободомислещи хора като тях. Баща й прокламира, че образованието е социалистическо промиване на мозъци, че лекарите са шарлатани, и ако вземеш дори един аспирин, той ще остане години в тялото ти и ще причини безплодие.

Тара никога не е пусната в нормално училище с другите деца, тя няма имунизации, нито едно посещение при лекар. Тя е родена вкъщи и до 9 годишна възраст няма акт за раждане. Вместо нормални учебници, чете мормонски проповеди и есета. Заедно с баща си и братята си събира скрап или строи обори. Всеки един от тях е порязван, събарян, смачкван, изгорен, но бащата ги праща винаги отново и отново на пътя на опасността под мотото „Господ ще пази!“, а майката ги лекува с билкови отвари, енергии и пр. Болката – от нови наранявания и стари травми, съпътства всеки член от семейството, постоянно.

educated-cover

Още в началото авторката уточнява, че това не е книга за религия, и е видно, че замисълът наистина не е бил да се говори за религията. Тя не играе чак толкова съществена роля, защото потисничеството не идва от религиозните институции, а от уникалната комбинация от умствени заболявания, ограниченост и необразованост в семейството.

Тара Уестоувър не казва и една лоша дума за баща си, за майка си, за семейството, което с напредването на образованието постепенно започва да я отхвърля като чужда. Тя само описва, доколкото може, безпристрастно, всичко, което се случва. От свободните, щастливи години в планината, през травмите, насадената вина, натиска от общността да се впише в приетата норма, първите неуверени стъпки в големия свят на науката, до пълната си еманципация чрез образование и критична мисъл. Но въпреки неутралния език, историите в книгата оставят човек безмълвен. Те са извън рамката на всякаква нормалност, а пътят на Тара е вълнуващ повече от всякакъв трилър.

Нямам думи да ви препоръчам тази книга достатъчно горещо. За мен беше 5/5.

На немски заглавието е преведено като „Освободена“.

Смятам го за доста подходящо.

 

„Savior’s Champion“ – Jenna Moreci

При мен нещата се случват така – аз имам един дълъг (700 бр+) и добре куриран списък с книги за четене. Но в момент на слабост някоя книга по силата на пълна случайност се предрежда. Не непременно по заслуги, а просто защото в момента съм имала време за нея.

По подобни причини през отпуската прочетох „Даровита“ и „Огнена“ на Кристин Кашор. Бяхме по път с колата, бяха ми на четеца, излъгах се. Остана ми спомен за неловки описания на бойни сцени, опростено изграден фантастичен свят и две много подобни главни героини. И двете бяха носителки на могъщи дарове, заради които изпитваха чувство на вина. И двете имаха любовни връзки, но и двете бяха решили никога да нямат деца и разсъжденията им по темата заемаха доста централно място. Стори ми се странно това желание на авторката непременно да кастрира героините си и предполагам, че зад това се крие някаква лична история, но това няма значение, понеже аз приключих с Кристин Кашор.

След нея прочетох „Savior’s Champion“ на Джена Мореси. Следя авторката в YouTube и си купих книгата, защото Джена е доста симпатична, дава добри съвети за творческо писане и бях любопитна как самата тя се е справила в жанра фентъзи екшън.

saviors-champion

След епоха на войни и природни бедствия, една надарена с божествени сили смъртна жена, първата Спасителка, е извела империята Тезин към благоденствие. Нейната дъщеря, и дъщерята на нейната дъщеря, и така безброй поколения Спасителки продължават с магията си да закрилят Тезин и да са обект на обожание и преклонение от жителите й.

След като последната Спасителка е убита на улицата, нейният съпруг и суверен скрива дъщеря им от света. Двадесет години никой не е виждал новата Спасителка, но когато идва времето да й се избере съпруг, суверенът по стара традиция обявява кървав турнир, победителят в който ще спечели ръката й. Аристократи, войни, убийци и обикновени мъже се трупат с надеждата за успех.

Тобиас е общ работник, изпечен от слънцето в тръстиковите плантации и почти забравил как преди нещастието да сполети семейството му, е учил за художник при най-добрия майстор в страната. Той е разумен и благонадежден, грижи се за майка си и сестра си, и не мечтае за невъзможни неща. Но нуждата от пари го притиска и той решава да продаде живота си срещу 20.000 жълтици  – обезщетението за участие в турнира на Спасителката. И така той влиза в Лабиринта – едно място изпълнено с клопки, опасности и магия.

Стил и история

Едно от нещата, които ми харесаха, е начинът, по който Джена описва героите си. Те са реалистични, разбираеми и симпатични, а основната любовна връзка е здравословна, тоест няма ги някои от иначе често срещаните в жанра клишета като любовен триъгълник, или следене и контролиране, представени в романтична светлина. Състезаващите се за ръката на Спасителката ми дойдоха в един момент твърде много като имена и занимания, не можех да запомня всички, но те и доста бързо и безмилостно се разчистват с напредването на сюжета.

Действието е динамично, и не спираш да обръщаш страниците с интерес, но тъй като почти всичко се случва под земята, в изолацията на Лабиринта, авторката удобно си е спестила това да се занимава с изграждане на свят и общество, което аз всъщност много ценя в едно фентъзи. Може би в следващата книга…

Две неща трябва да отбележа по отношение на езика – Джена Мореси много си харесва няколко думи и ги ползва при всеки удобен случай – като plop и peppered, което след превод и редакция надали ще се забелязва, но в оригинал е прави впечатление. Друго, ако ви смущават вулгарности, Мореси не е за вас. Тя пише почти като мъж в това отношение.

Какво не ми хареса: мотивите на злодеите не ми бяха достатъчно достоверни, и за съжаление още някъде към средата бях предугадила развръзката. Иначе щеше да е още по-голямо „уау“ накрая. Но като цяло книгата е доста приятна и мога да я препоръчам с чиста съвест.

Оценка: 3.5/5

“Born a crime” – Trevor Noah

За тези, които не го познават, Тревър Ноа е американски комедиант, роден и отраснал в Южна Африка. Син е на чернокожа жена и швейцарец и е роден по времето на Апартейда, когато връзките между расите са забранени от закона и наказуеми със затвор. Така той е „роден престъпление“.

trevor-noah-born-a-crime

Книгата разказва истории от живота му като смесено дете в Южна Африка, с много смислени коментари за разделението между хората, чувството за принадлежност или изолация, ролята на езика в това да бъдеш приет, за бедността, липсата на образование и инициатива у бедните.

Тук трябва да вметна, че много рядко се смея на глас, а на книга не се бях смяла сигурно от последния път, когато съм чела Тери Пратчет. Но на „Born a crime“ не само се смях на глас, а дори и до сълзи. Докато четях, не можех да не сравнявам стила на историите и тематиката с Марк Твен, много сходни ми се струват. Като наполовина цветнокож Тревър е в позицията да отправя без задръжки разнообразни коментари за расите, а историите за детските му пакости и приключения са точно в стила на тези, които Марк Твен споделя в собствената си автобиография. Дори през тежките теми Тревър успява да прелети леко и елегантно. Описанията, историите, всичко е образно и книжката се чете много приятно.

В последната част се разказва за домашното насилие, което е преживяла майката на Тревър от ръцете на пастрока му и за опита за убийство. След като цяла книга си опознал косвено тази жена и си се възхищавал на начина, по който преминава безстрашно през живота и по който възпитава сина си, там си конфронтиран с неразбираемото за страничните хора, и за самия Тревър, нежелание на тормозените жени да напуснат човека, който прави живота им ад. Там няма хахо-хихи, дори проблясъците на хумор са съвсем мрачни, граничещи с истерия, но в крайна сметка няма някакъв наготово смлян и поднесен извод. Просто историята.

Мога да препоръчам „Born a crime“ с чисто сърце на всеки, който има интерес към Тревър като личност, към живота в Южна Африка или просто е почитател на добрия хумор.

От мен: 5/5

Книгата в GoodReads: връзка

“Награди” – Ерих Сийгъл

Да препрочета “Награди” на Ерих Сийгъл си беше един вид носталгично преживяване. Към края на 90-те някой я беше дал назаем на родителите ми и историите на тримата учени, всеки със собствен трънлив път към успеха и евентуално Нобеловата награда, бяха наистина запленяващи за мен.

erich-segal-prizes

Дълги години търсих книгата онлайн на български, накрая си я поръчах от Амазон на английски. Езикът е лесен, за средно напреднали няма да е проблем.

Героите

Изабел – дете-гений, чийто баща, нереализирал се физик, се е вкопчил в нея и чрез нея се опитва да компенсира за собствените си неудачи. Той я изолира, лишава я от хобита и приятели, за да може тя да осъществи напълно потенциала си.

Санди – генетик, болезнено срамежлив, с тен като оризова каша, от момче безнадеждно влюбен в ослепителната си съученичка Рошел, години наред се бори за нейното внимание. Разочарования и предателство го карат да се отдръпне от хората и да търси предимно комерсиалната страна на науката.

Адам – обещаващ имунолог, посветил кариерата си на издирването на тихия убиец, причиняващ серийни спонтанни аборти при пациентките си. Ранната загуба на ментора му, който му е бил и като баща, преди да е получил заслуженото признание за труда си, цял живот го тласка напред.

Главите са сравнително кратки и проследяват историята на всеки от героите в продължение на няколко години. Борбите, неуморния труд, колебанията, предателствата, всичко, което съпътства една научна кариера. “Награди” е книга за жертвите, които трябва да се направят заради успеха, за грешките, за болката, която неволно причиняваме на близките си и за жестоките иронии на съдбата.

Обективно може би е по-малко, но книгата все още ми харесва много…

Оценка: 4/5.

„Дъщерята на безумеца“ – Мегън Шепърд

Купих си „The madman’s daughter“, защото беше в някакъв списък в Goodreads по време, когато ми беше щукнало да чета стиймпънк. Питай ме какво е това, надали ще го обясня задоволително. В случая става дума за фантастика във викторианско време, вдъхновена от „Островът на д-р Моро“ на Х. Уелс. Не е нужно да сте чели оригинала, тя си е самостоятелна книга.

Джулиет Моро живее сама в Лондон. След голям скандал, който е сринал репутацията на баща й, известен хирург, той е изчезнал. Когато и майка й умира, Джулиет започва да работи като чистачка в медицинския факултет, за да преживява. Случайно среща бившото им момче за всичко Монтгомъри, разбира, че той още работи за баща й и го убеждава, за да я вземе с него на самотния остров, където докторът се е оттеглил. Джулиет се надява да намери истината за обвиненията срещу него и дали той таи някаква бащина любов към нея.

Както може да се досетите, на острова е пълно с творенията на д-р Моро, човекоподобни създания, сглобени чрез вивисекция от животни. Но наложените вегетариански диети и псевдо-божии заповеди на доктора не могат да спрат животинското в тях, и е въпрос на време ситуацията да ескалира извън контрол.

the-madmans-daughter

Джулиет ми допадна. Не е някаква глезла, която да се спъва на всяка крачка. Напротив, оправна е, и готова да се защити с оръжие в ръка, когато е заплашена. И като наследство от баща си носи едно тъмно любопитство докъде могат да стигнат медицината и умението на един хирург.

На острова хората са малко на брой, но Мегън Шепърд успява да намери достатъчно за любовен триъгълник. Ще ми се някой да обясни на писателките, че това не е задължителен елемент във всеки роман. Тук определено можех да мина и без него. Краят е донякъде изненадващ, книгата има продължения, но не мисля да ги купувам.

Оценка: 2/5

„Птиците умират сами“ – Колийн Маккълоу

Още когато свърших първата глава с куклата на Меги знаех, че съм попаднала на книга, която ще ми хареса. Усетих тази треска, този глад, да чета, във всяка свободна минута. И книгата оправда очакванията.

ptitsite-umirat-sami

Никога не съм се замисляла много за Австралия, за това какъв е животът там или как страната е преживяла световните войни. Но Колийн Маккълоу го описва толкова увлекателно, че дори природните описания не са досаден параграф, през който прескачаш на диагонал, а истинска наслада. Суровата природа срещу суровите хора. И отгоре – Господ, безразличен към страданията на всички.

Има нещо толкова тъжно в сагите, когато за 600 страници животът на три поколения се изнизва пред очите ти. Не толкова невъзможната любовна история, нито дори ужасните удари на съдбата, които сполетяват семейство Клийри, най-тежко е да виждаш как всички сме хора и сме способни да надживеем дори нещата, които ни се струва, че няма да можем.

Оценка: 5/5