„Празникът на Козела“ – Марио Варгас Льоса

Вечер често се случва M. да си пусне филм, уж да гледа, а всъщност да се приспи на дивана с него. И понеже аз оставам да будувам, на мен се пада да доглеждам всякакви третокласни екшъни със залязващи звезди в пенсионна възраст. Веднъж обаче М. уцели хубав филм – „Празникът на Козела“ (2005) с Изабела Роселини – и аз го изгледах до самия край с интерес. По-късно прочетох и книгата на Марио Варгас Льоса. Това беше първата ми среща с Льоса, но надали ще е последна.

Самият автор е перуанец, и „Празникът на Козела“ е единствената му книга, чието действие се развива извън родината му, но според мен той добре успява да предаде усещането за живота по време, и след падането диктатурата на Рафаел Трухийо в Доминиканската република, в една интересна смесица от исторически събития и художествена измислица, показана през няколко гледни точки.

Урания Кабрал, красива жена на прага на петдесетте, успешен адвокат в САЩ, се завръща в Санто Доминго през 90’те за първи път след 35 години изгнание, за да посети тежко болния си баща. От гордия сенатор Августин „Умника“ Кабрал е останало едно безпомощно старче, и родния дом от спомените е съвсем различен от това, което заварва, но подтикната от познатата обстановка, от виковете по улиците и меренгето в кафетата, и срещите с роднините, Урания си спомня, говори и разказва за нещата, които като обожаемо дете на закрилящ баща е виждала, без да разбира, за животът по времето на последните години на диктатурата, и за страшните събития, които я отвяват в чужбина, където тя ще прекара живота си без да прати дори едно писмо у дома.

Втората сюжетна линия следва самият диктатор Рафаел Трухийо, през последните няколко месеца от живота му през 1961. След 31 години на власт той започва да усеща как старостта и слабостта безжалостно настъпват. За него, човека на дисциплината и контрола, предателствата на тялото са още по-тежък удар, отколкото за един обикновен мъж. На него е наречена столицата – Суидад Трихийо, той е в центъра на култ на личността, баща на народа. Неговата майка, неговата жена, са почитани матрони, образец на добродетел. Но както е с всяка диктатура – зад привидния идеал се крият порок и жестокост, Трухийо се гаври с подчинените си за развлечение, семейните сметки в чужбина са пълни, доверени сатрапи мъчат и убиват наред, а Козела и синовете му посягат на всяка жена или девойка, която им хареса.

Третата сюжетна линия следи конспираторите, историята на това как всеки от тях стига до решението да рискува живота си, за да убие Трухийо. Разказва се за съвсем реални събития от историята, които задвижват падането на режима, като убийството на сестрите Мирабал* и разрива с католическата църква през 1961. Трите сюжетни линии се преплитат и пресичат, и постепенно става ясно това, което сме предугаждали – малкото, които ще излязат от това трагично време живи, ще носят рани до края на живота си.

Особено интересни ми бяха нещата, които са общи положения при всички режими. Разминаването между на висок глас обявяваните ценности и истината, подлизурството и унижението, на което са подложени изпадналите в немилост, отношенията със САЩ и толерирането на много неща от страна на великата сила, в името на общи цели и търговски отношения, оцелелите поддръжници на режима, които просперират по широкия свят, дълго след като диктаторът гние в земята. И особено, най-вече, познатата носталгия на обикновените хора по едно време на не-свобода и безобразия.

* Има филм за убийството на сестрите Мирабал през 1960 по заповед на Трухийо с участието на Салма Хайек, наречен In the Time of the Butterflies (2001).

Реклами

„Пепел от рози“ – Ведат Тюркали

Повечето познати не ме имат за човек, който гледа турски сериали. И аз не съм, наистина не съм, но през 2012 гледах „Пепел от рози“ (или в оригинал „Каква е вината на Фатмагюл“). Тъкмо се бях преместила в Холандия и явно по някакъв начин търсех да избягам от реалността. Гледах сериала по някакви подобия на Youtube, в оригинал на турски с български субтитри. Понякога човек прави необясними неща.

Като изключим задължителната мелодраматичност и интриги за пълнеж, сериалът всъщност беше интересен. Разказваше се за младо момиче, Фатмагюл, което е изнасилено от група пияни момчета. Побеснял и наранен, годеникът й я напуска, а Фатмагюл е принудена да се омъжи за един от нападателите. Керим е дори не е участвал в деянието, само вцепенен и дрогиран го е наблюдавал отстрани, но както много пъти преди това поема вината заради богатите си приятели. Двамата се преместват в Истанбул и оттам започва историята, в която главната героиня се опитва да преодолее ужасната травма и тъгата си по изгубеното бъдеще с годеника си, а Керим се опитва да изкупи вината си пред нея, и да спечели доверието и любовта й. В крайна сметка те успяват, лошите бяха наказани по един или друг начин, а Фатмагюл намери сили да се бори не само за собственото си щастие, а да се застъпва и за други жени и момичета, преживели сексуално насилие в Турция.

pepel-ot-rozi

Когато си купих книгата на изд. Колибри, очаквах историята да е същата, дори по-хубава, защото ще мога да погледна в главите на героите и да извървя пътя към изкуплението и любовта заедно с тях. Но колко неприятно бях изненадана! Книгата беше като шамар в лицето ми и аз искрено я намразих.

Разликите и мнение (следват спойлери)

В книгата действието се развива през 1986 година, а не в наши дни, както сериала. Но такава реализация има смисъл – сериалът е реклама на туризма и на Истанбул. Темите, които бяха разглеждани в него, целяха да представят Турция като модерна държава, която се грижи за правата на жените. В книгата Керим и Фатмагюл никога не напускат малкото градче.

Защо намразих книгата

Първо, тук Керим всъщност е един от изнасилвачите. Той не е бедното момче, която по злощастно стечение на обстоятелствата е било на неправилното място, а действително нападател. Докато бяха в ареста той не се разкайваше, не мислеше за това как е участвал в съсипването на живота на едно момиче, а се тревожеше за работилницата си и въобще за неудобствата, които причинява на него тази ситуация. От добрината и мекотата на филмовия Керим нямаше нищо. Веднъж излязъл на свобода, той продължи да пиянства, Фатмагюл спеше на постелка на пода, и всеки път, когато мъжете от селото подкачаха и подхвърляха подигравки на нашия герой за това за каква жена са го оженили, той се прибираше да я тормози и бие. Преби я и я ритна с все сила в корема, когато беше бременна, та да пометне и въобще ми беше толкова отвратителен, че надали мога да ви го опиша.

Някъде до около 3/4 на книгата нещата си вървяха така и аз си казах „Брей, авторът сигурно ще е голям майстор, ако до края успее да реабилитира този мерзавец в очите на женската аудитория“. Оказва се, не, Керим си остана един нещастник. Кога и как между двамата се породи някаква любов и разбиране беше „обяснено“ буквално в едно изречение, а най-големите му „постижения“ накрая бяха, че спря да бие Фатмагюл, отказа се да бяга в чужбина и започна да я защитава от другите мъже, които явно смятаха, че щом веднъж една жена е била обезчестена, то е едва ли не допустимо по всяко време да можеш да отскочиш до дома й и да се опиташ да я изнасилиш.

Встрани от примитивния мироглед и отношението към жената, книгата е и лошо написана. Много герои бяха нахвърлени само с имена, без описания, без мотивация или някаква пълнота и истинност. Развитието на действието беше неравномерно, занимаваха ни с някакви интрижки в местния вестник, а от очакваното развитие на връзка между героите не се състоя нищо. Буквално едно изречение и после изведнъж „бурна страст“. Не че и страданието на Фатмагюл беше кой знае колко видно. Тя приемаше всичко с примирение, и от самото начало заживя с Керим като негова жена, без да се противи на пиянските му ласки.

Без значение дали сте почитател на сериала или не, тази книга не я препоръчвам на никого.

Оценка: -1/5

„Никога не ме оставяй“ – Кадзуо Ишигуро

Понякога дълго се каня да започна с някой автор, и чак накрая, за мой срам, дадена награда или някаква временна известност е това, което ме подтиква най-после да го подхвана. В случая с Кадзуо Ишигуро поводът беше Нобеловата награда за литература, но крайното впечатление, с което останах беше дооформено косвено и от другите неща, които бях чела напоследък – многотомни антиутопии за млади герои, бунт срещу системата и велика промяна, които, честно казано, ми бяха станали безвкусни.

nikoga-ne-me-ostavyai

Разбирате ли, „Никога не ме оставяй“ не е такава книга, за герои. Тя е книга за колелцата в системата, за безропотните същества, които никога няма да намерят силата да се разбунтуват или дори да избягат. Дори когато съдбата им е да бъдат отгледани като месо, за донори, и в серия от операции от тях да бъдат взети органите и в крайна сметка, живота, техният бунт не се осъществява. Те намират начин да приемат, че нямат право на младост, мечти, семейство, съгласни са да изпълнят предназначението си и най-смелото, за което могат да се надяват, е малка отсрочка.

Мисля, че много хора  не харесват книгата, защото тази покорност им е неразбираема. Западният менталитет диктува индивидуален бунт, но авторът е японец по произход, а източните общества имат друго разбиране за дълга към обществото и мястото на индивида в него.

„Никога не ме оставяй“ е ужасно тъжна и безнадеждна. Докато четеш тази скръб прониква в теб и ти безпомощно гледаш как страниците се изнизват, без нещо да се промени. И с напредването на действието сам разбираш колко наивни и безсмислени са надеждите. Предназначението е предопределение. Но по свой начин книгата е правдива, защото знаем, че когато обществото получава това, от което има нужда, неудобните въпроси няма да бъдат зададени.

“След войната, в началото на петдесетте години, когато големите научни открития следваха едно след друго, хората нямаха време да размислят, да повдигнат логичните ВЪПРОСИ. Пред тях неочаквано се бяха разкрили маса нови възможности, а много болести, пред които лекарите бяха безсилни дотогава, започнаха да се лекуват. Това бе първото, което светът видя, първото, което искаше. И хората дълго време предпочитаха да си мислят, че всички тези човешки органи като че ли идват от небитието, че в най-добрия случай се отглеждат във вакуумна среда или нещо такова. Наистина, възникнаха някакви спорове. Ала докато дойде време да започнат да се безпокоят за … възпитаниците, когато те започнаха да се интересуват в какви условия растете и дали въобще е трябвало да бъдете произвеждани, вече беше КЪСНО. Нямаше никаква възможност нещата да се върнат назад. Как да поискаш от света, който е свикнал да гледа на рака като на лесноизлечима болест, да се откаже от това лечение и да се върне доброволно към старите мрачни времена? Не, нямаше път назад. Колкото и съвестно да им беше заради вас, хората се грижеха главно за това техните деца, съпруги и съпрузи, родители и приятели да не умират от рак, от заболявания на двигателната система, от сърце.”

„Дъщерята на пазителя на спомени“ – Ким Едуардс

Хванах се да чета „Дъщерята на пазителя на спомени“, за да убия четвърт час преди лягане. Но книжката ме грабна, увлече ме, четох до 1 вечерта и следващите 2 дни се чудех откъде да си открадна време, за да я свърша.

dyshteriata-na-pazitelya-na-spomeni

В една снежна нощ д-р Хенри изражда близнаците си, само с помощта на медицинската сестра Каролайн Гил. Момченцето е здравичко и силно, но момиченцето се ражда със Синдрома на Даун, или както казват тогава „монголоид“. Годината е 1964. На такива деца не се дава шанс, те са отписани. Сам познал болката от загуба на сърдечно-болната си сестричка като дете, докато жена му още е упоена, Дейвид решава да спести тази мъка на семейството си и връчва бебето на Каролайн, за да го отведе и остави в дом и излъгва съпругата си, че е починало при раждането.

Но в предверието на ужасния, вмирисан приют Каролайн не намира сили да зареже малката Фиби. И докато семейство Хенри официално оплакват дъщеря си, тя напуска града и започва нов живот с нея.

Сюжетът е съвсем семпъл. Двете линии вървят в паралел през три десетилетия. Нора, Дейвид и Пол, едно на вид идеално семейство, но разделено от неоплаканата напълно загуба, от тайната, от невидимото присъствие на дъщерята. Би трябвало да са щастливи, но не са. И Каролайн Гил, стара мома, чиято съдба се обръща, осмислена от чиста любов.

Действието е скрито в човешките мисли, чувства, във вътрешния свят на героите. Приковава те, следиш ги, съчувстваш им, разбираш ги. И чакаш – ще излезе ли тайната на бял свят, ще намерят ли сили да разплетат този страшен възел и да си простят, или Дейвид е прав, че „за някои неща е твърде късно“.

Оценка: 4/5

„Трилогия Бьорндал“ – Тригве Гюлбрансен

Харесвам семейните саги. Харесвам как годините изтичат пред очите ми и действието в тях бавно се разгръща. Съществените неща не се случват за 2 дни, като в трилър, а в рамките на десетилетия, като в реалния живот.

Трилогия Бьорндал разказва за живота на семейство едри земевладелци през 17-ти и 18-ти век в Норвегия. Започва почти като приказка, с един стар мечок с дорест гръб, вилнеещ нощем в беззащитното южно село и пътят на двама избрани към Бьорндал, които да измолят помощ от стария Тургаир. Хора, които се страхуват от него и го ненавиждат, смятат него и съселяните му за убийци и езичници, но все пак принудени да търсят помощта му. И така се започва – един разказ за силни, мълчаливи мъже, люти зими, суров живот и упование в собствените сили и Бога.

byorndal

На север животът е труден. При лоша реколта хората месят дървесна кора в хляба. Смъртта дебне навсякъде – изпод леда, сред снеговете, в лапите на мечката, от падане или неприятелска ръка. Но семейство Бьорндал не са обикновени хора, те напредват и се замогват с земи и богатства, развиват стопанството си и се откроявят сред останалите. С имотите обаче идват гордост и студенина, безразличие към страданията на по-слабохарактерните и непригодните. И срещу тези качества трябва да се борят, за да са в Мир с Бога и с човеците.

Що се отнася до стила, много ми хареса. Природата играе своя роля, и в описанията на бури, планини, песента на горите има някакво вълшебство и любов. Образите на три поколения мъже в семейството с традиционните имена Даг и Туре се наслагват един върху друг и се сливат в една странна приемственост. Над всички тях – едно предсказание, което като всички предсказания се оказва измамно.

Книгата е в специалната селекция на Белия дом за класики от 20 век, има над 30 млн. копия продажби, а Тригве Гюлбрансен е считан за един от класиците на скандинавската литература. От мен също имате едно положително мнение и препоръка.

„Аз преди теб“ – Джоджо Мойс

Когато “Аз преди теб” най-накрая ми попадна в ръцете, повечето ми познати вече я бяха прочели и с едно малко изключение я хвалеха като разтърсваща и трогателна. Може би затова подходих с големи очаквания и откровено казано, книгата не ги оправда.

Аз преди теб

Луиза, скромна млада жена от малко английско градче, напълно доволна от живота си там, има нужда от някаква нова работа, и липсата на приемливи алтернативи я кара да поеме 6 месечен ангажимент като асистентка на млад мъж, който е останал почти напълно парализиран след инцидент с мотор. Тя няма никакъв опит в тази област, а той е труден и нещастен, защото предишния активен живот му липсва, но с времето между тях се пораждат приятелство и разбиране. Скоро Лу с ужас разбира, че той е планирал асистирано самоубийство в Швейцария и се наема да организира серия от мероприятия и пътувания, с които да му покаже, че въпреки всичко животът може да бъде хубав, за да го разубеди и откаже от желанието му да умре.

Та, да се върна на личното ми мнение за книгата: Да, героите бяха хубаво описани, мотивацията им – разбираема, книгата ми хареса, трогна ме, дори плаках, но в стилово отношение твърде много ми напомняше на обикновен чик лит. Възможно е да е от превода, но езикът в книгата не ми достави удоволствие.

Във филма някои елементи са изчистени, за да не разсейват от основната сюжетна линия с отношенията на Уил и Луиза, но според мен така някои неща остават неразбираеми, напр. защо Луиза така се е затворила в града си и отказва да се стреми към нещо повече, защо връзката й с Патрик се разпада и пр.

movie-review-me-before-you

Филмът е цветен и много, много красив, истинска наслада за окото. Всички са красиви, Луиза, сестра й, болногледачът, дори инвалидът Уил когато е ужасно болен, много красиви хора за гледане, но (следва лично мнение!) струва ми се, че прекалено лековато се борави с тематиката за асистираното самоубийство. Спонтанно ми дойде сравнение с плодова салата от обелени, красиви, екзотични плодове. Подсладена и лесна за преглъщане.

me-before-you-emilia-clarkesam-claflin-movie-book-jojo-moyes

“Аз преди теб” не е филм за правото на достойна смърт. Не е и филм за правото на инвалидите на любов и секс. Той е просто филм за любов, за една нетрадиционна любов и за това, че ние не си избираме кого да обичаме.

Ако искате филм за правото на достойна смърт и асистирано самоубийство, в разрез с обществените норми, филм като кисела ябълка с влакната и кората, трудносмилаем и разтърсващ – “Морето в мен” с Хавиер Бардем. Той оставя неприятен вкус в устата.

А този …. той е само дъвка за окото. Става за веднъж.

Трилогия „Дивергенти“ – Вероника Рот

Интересът ми към „Дивергенти“ беше събуден от първия филм по трилогията, който гледах една събота вечер. И понеже когато нещо ми стане интересно аз не се спирам, преди да науча как свършва цялата история, купих си трите книги, плюс „Фор“, нещо като prequel за един от главните герои.

След известни препятствия, които преодолях с помощта на техническата поддръжка на онлайн магазина на Хеликон, успях да отворя DRM защитените книги на таблета и ги прочетох.

„Дивергенти“

Действието на „Дивергенти“ се развива в развалините на бившо Чикаго. След  поредната война човечеството е на ръба на оцеляването. Обществото е разделено на касти, които отговарят на определен стереотип и се грижат за определен аспект от функционирането на града. Безстрашните за охраната, Миротворците за прехраната, Ерудитите за съхраняването на знанието и т.н. Беатрис е родена като Аскет, но да е самоотвержена и да помага на отхвърлените Безкастови не я привлича, тя се чувства несвободна и ограничена, затова на церемонията за избор на каста, тя решава да напусне семейството си, да хвърли сивите дрехи и да се присъедини към Безстрашните.

Дивергенти

Но да се присъединиш не означава да можеш да останеш. И пред угрозата да отпадне, да стане безкастова, тя трябва да се научи да се бие, да наранява, да причинява болка и да понася такава. И да се изправя срещу страховете си, отново и отново в симулациите, причинявани от специален серум и наблюдавани от компютърна програма. Среща нови приятели, среща и любовта.

Скоро Трис разбира, че е различна – „дивергент“ – защото реагира различно на симулациите от повечето хора и поради неизвестна причина това я поставя в особена опасност. В същото време пластовете в обществото се разместват. Амбициозните Ерудити искат да изземат управлението и правото да решават и скоро се пролива кръв.

Книгата съдържа много екшън и малко описания. Няма излишни глезотии и измислени любовни триъгълници. Устройството на общество обаче е нереално, някак стилизирано и твърде опростено. Аз предпочитам книги с повече нюанси, но ми беше интересно какво ще се случи по-нататък, и продължих да чета.

„Бунтовници“

Във втората част на поредицата конфликтът между кастите се разгръща, като към него се присъединяват и безкастовите. Разрушението е всеобхватно и всеки преследва собствена цел, а на изпитание са подложени любов, доверие, вярност към кастата, обич към семейството, всичко. Постепенно става ясно, че зад всичко се крие нещо по-голямо, свързано и с истината за дивергентите, а опростеното и някак изкуствено устройство на обществото, заради което критикувах предишната книга, е такова с причина и замисъл.

Книгата продължи да ми е интересна, но и ме оставяше в недоумение за мотивацията на героите, и особено Трис. Някои от разкритията се случваха някак изкуствено, праволинейно и вместо да си кажа „Ей, всичко се навърза“, си казвам „Аха, значи това следва сега.“

„Предани“

Последната част трябваше да е венец на трилогията, но тя ми беше най-тегава за четене. Главните герои напуснаха Чикаго и се отправиха навън, за да търсят извън него решение на разкъсващите града проблеми. Това, което намериха бяха някои истини, още въпроси, несправедливости, разделение и вместо да разреши основните конфликти до момента, авторката добави нови, които разреши половинчато, набързо и недостоверно.

Към разказът, беше добавена гледната точка на Тобиас, „Фор“, но и от двете гледни точки описанието беше толкова идентично, че трябваше да гледам заглавията, за да разбера кой говори.

Въобще ако мога да обобщя, във всички книги авторката се беше справила отлично откъм описания, динамика на действието и пр. но като цяло героите бяха развити и действаха на ниво young adult литература.

Оценка: 3/5

В момента чета „Фор“, историята на Тобиас, който всъщност е бил първият опит за протагонист на Вероника Рот. По-скоро книга за заклетите фенове на поредицата, за мен лично – излишна, но дала съм 11 лв. и ще трябва да си я довърша.

П.П. Чудя се дали не трябва да спра просто да чета някои категории книги. Несправедливо е да давам лоши оценки за чик-лит и young adult, когато те просто не са моят тип литература.