„Празникът на Козела“ – Марио Варгас Льоса

Вечер често се случва M. да си пусне филм, уж да гледа, а всъщност да се приспи на дивана с него. И понеже аз оставам да будувам, на мен се пада да доглеждам всякакви третокласни екшъни със залязващи звезди в пенсионна възраст. Веднъж обаче М. уцели хубав филм – „Празникът на Козела“ (2005) с Изабела Роселини – и аз го изгледах до самия край с интерес. По-късно прочетох и книгата на Марио Варгас Льоса. Това беше първата ми среща с Льоса, но надали ще е последна.

Самият автор е перуанец, и „Празникът на Козела“ е единствената му книга, чието действие се развива извън родината му, но според мен той добре успява да предаде усещането за живота по време, и след падането диктатурата на Рафаел Трухийо в Доминиканската република, в една интересна смесица от исторически събития и художествена измислица, показана през няколко гледни точки.

Урания Кабрал, красива жена на прага на петдесетте, успешен адвокат в САЩ, се завръща в Санто Доминго през 90’те за първи път след 35 години изгнание, за да посети тежко болния си баща. От гордия сенатор Августин „Умника“ Кабрал е останало едно безпомощно старче, и родния дом от спомените е съвсем различен от това, което заварва, но подтикната от познатата обстановка, от виковете по улиците и меренгето в кафетата, и срещите с роднините, Урания си спомня, говори и разказва за нещата, които като обожаемо дете на закрилящ баща е виждала, без да разбира, за животът по времето на последните години на диктатурата, и за страшните събития, които я отвяват в чужбина, където тя ще прекара живота си без да прати дори едно писмо у дома.

Втората сюжетна линия следва самият диктатор Рафаел Трухийо, през последните няколко месеца от живота му през 1961. След 31 години на власт той започва да усеща как старостта и слабостта безжалостно настъпват. За него, човека на дисциплината и контрола, предателствата на тялото са още по-тежък удар, отколкото за един обикновен мъж. На него е наречена столицата – Суидад Трихийо, той е в центъра на култ на личността, баща на народа. Неговата майка, неговата жена, са почитани матрони, образец на добродетел. Но както е с всяка диктатура – зад привидния идеал се крият порок и жестокост, Трухийо се гаври с подчинените си за развлечение, семейните сметки в чужбина са пълни, доверени сатрапи мъчат и убиват наред, а Козела и синовете му посягат на всяка жена или девойка, която им хареса.

Третата сюжетна линия следи конспираторите, историята на това как всеки от тях стига до решението да рискува живота си, за да убие Трухийо. Разказва се за съвсем реални събития от историята, които задвижват падането на режима, като убийството на сестрите Мирабал* и разрива с католическата църква през 1961. Трите сюжетни линии се преплитат и пресичат, и постепенно става ясно това, което сме предугаждали – малкото, които ще излязат от това трагично време живи, ще носят рани до края на живота си.

Особено интересни ми бяха нещата, които са общи положения при всички режими. Разминаването между на висок глас обявяваните ценности и истината, подлизурството и унижението, на което са подложени изпадналите в немилост, отношенията със САЩ и толерирането на много неща от страна на великата сила, в името на общи цели и търговски отношения, оцелелите поддръжници на режима, които просперират по широкия свят, дълго след като диктаторът гние в земята. И особено, най-вече, познатата носталгия на обикновените хора по едно време на не-свобода и безобразия.

* Има филм за убийството на сестрите Мирабал през 1960 по заповед на Трухийо с участието на Салма Хайек, наречен In the Time of the Butterflies (2001).

Реклами

„Savior’s Champion“ – Jenna Moreci

При мен нещата се случват така – аз имам един дълъг (700 бр+) и добре куриран списък с книги за четене. Но в момент на слабост някоя книга по силата на пълна случайност се предрежда. Не непременно по заслуги, а просто защото в момента съм имала време за нея.

По подобни причини през отпуската прочетох „Даровита“ и „Огнена“ на Кристин Кашор. Бяхме по път с колата, бяха ми на четеца, излъгах се. Остана ми спомен за неловки описания на бойни сцени, опростено изграден фантастичен свят и две много подобни главни героини. И двете бяха носителки на могъщи дарове, заради които изпитваха чувство на вина. И двете имаха любовни връзки, но и двете бяха решили никога да нямат деца и разсъжденията им по темата заемаха доста централно място. Стори ми се странно това желание на авторката непременно да кастрира героините си и предполагам, че зад това се крие някаква лична история, но това няма значение, понеже аз приключих с Кристин Кашор.

След нея прочетох „Savior’s Champion“ на Джена Мореси. Следя авторката в YouTube и си купих книгата, защото Джена е доста симпатична, дава добри съвети за творческо писане и бях любопитна как самата тя се е справила в жанра фентъзи екшън.

saviors-champion

След епоха на войни и природни бедствия, една надарена с божествени сили смъртна жена, първата Спасителка, е извела империята Тезин към благоденствие. Нейната дъщеря, и дъщерята на нейната дъщеря, и така безброй поколения Спасителки продължават с магията си да закрилят Тезин и да са обект на обожание и преклонение от жителите й.

След като последната Спасителка е убита на улицата, нейният съпруг и суверен скрива дъщеря им от света. Двадесет години никой не е виждал новата Спасителка, но когато идва времето да й се избере съпруг, суверенът по стара традиция обявява кървав турнир, победителят в който ще спечели ръката й. Аристократи, войни, убийци и обикновени мъже се трупат с надеждата за успех.

Тобиас е общ работник, изпечен от слънцето в тръстиковите плантации и почти забравил как преди нещастието да сполети семейството му, е учил за художник при най-добрия майстор в страната. Той е разумен и благонадежден, грижи се за майка си и сестра си, и не мечтае за невъзможни неща. Но нуждата от пари го притиска и той решава да продаде живота си срещу 20.000 жълтици  – обезщетението за участие в турнира на Спасителката. И така той влиза в Лабиринта – едно място изпълнено с клопки, опасности и магия.

Стил и история

Едно от нещата, които ми харесаха, е начинът, по който Джена описва героите си. Те са реалистични, разбираеми и симпатични, а основната любовна връзка е здравословна, тоест няма ги някои от иначе често срещаните в жанра клишета като любовен триъгълник, или следене и контролиране, представени в романтична светлина. Състезаващите се за ръката на Спасителката ми дойдоха в един момент твърде много като имена и занимания, не можех да запомня всички, но те и доста бързо и безмилостно се разчистват с напредването на сюжета.

Действието е динамично, и не спираш да обръщаш страниците с интерес, но тъй като почти всичко се случва под земята, в изолацията на Лабиринта, авторката удобно си е спестила това да се занимава с изграждане на свят и общество, което аз всъщност много ценя в едно фентъзи. Може би в следващата книга…

Две неща трябва да отбележа по отношение на езика – Джена Мореси много си харесва няколко думи и ги ползва при всеки удобен случай – като plop и peppered, което след превод и редакция надали ще се забелязва, но в оригинал е прави впечатление. Друго, ако ви смущават вулгарности, Мореси не е за вас. Тя пише почти като мъж в това отношение.

Какво не ми хареса: мотивите на злодеите не ми бяха достатъчно достоверни, и за съжаление още някъде към средата бях предугадила развръзката. Иначе щеше да е още по-голямо „уау“ накрая. Но като цяло книгата е доста приятна и мога да я препоръчам с чиста съвест.

Оценка: 3.5/5

„Пепел от рози“ – Ведат Тюркали

Повечето познати не ме имат за човек, който гледа турски сериали. И аз не съм, наистина не съм, но през 2012 гледах „Пепел от рози“ (или в оригинал „Каква е вината на Фатмагюл“). Тъкмо се бях преместила в Холандия и явно по някакъв начин търсех да избягам от реалността. Гледах сериала по някакви подобия на Youtube, в оригинал на турски с български субтитри. Понякога човек прави необясними неща.

Като изключим задължителната мелодраматичност и интриги за пълнеж, сериалът всъщност беше интересен. Разказваше се за младо момиче, Фатмагюл, което е изнасилено от група пияни момчета. Побеснял и наранен, годеникът й я напуска, а Фатмагюл е принудена да се омъжи за един от нападателите. Керим е дори не е участвал в деянието, само вцепенен и дрогиран го е наблюдавал отстрани, но както много пъти преди това поема вината заради богатите си приятели. Двамата се преместват в Истанбул и оттам започва историята, в която главната героиня се опитва да преодолее ужасната травма и тъгата си по изгубеното бъдеще с годеника си, а Керим се опитва да изкупи вината си пред нея, и да спечели доверието и любовта й. В крайна сметка те успяват, лошите бяха наказани по един или друг начин, а Фатмагюл намери сили да се бори не само за собственото си щастие, а да се застъпва и за други жени и момичета, преживели сексуално насилие в Турция.

pepel-ot-rozi

Когато си купих книгата на изд. Колибри, очаквах историята да е същата, дори по-хубава, защото ще мога да погледна в главите на героите и да извървя пътя към изкуплението и любовта заедно с тях. Но колко неприятно бях изненадана! Книгата беше като шамар в лицето ми и аз искрено я намразих.

Разликите и мнение (следват спойлери)

В книгата действието се развива през 1986 година, а не в наши дни, както сериала. Но такава реализация има смисъл – сериалът е реклама на туризма и на Истанбул. Темите, които бяха разглеждани в него, целяха да представят Турция като модерна държава, която се грижи за правата на жените. В книгата Керим и Фатмагюл никога не напускат малкото градче.

Защо намразих книгата

Първо, тук Керим всъщност е един от изнасилвачите. Той не е бедното момче, която по злощастно стечение на обстоятелствата е било на неправилното място, а действително нападател. Докато бяха в ареста той не се разкайваше, не мислеше за това как е участвал в съсипването на живота на едно момиче, а се тревожеше за работилницата си и въобще за неудобствата, които причинява на него тази ситуация. От добрината и мекотата на филмовия Керим нямаше нищо. Веднъж излязъл на свобода, той продължи да пиянства, Фатмагюл спеше на постелка на пода, и всеки път, когато мъжете от селото подкачаха и подхвърляха подигравки на нашия герой за това за каква жена са го оженили, той се прибираше да я тормози и бие. Преби я и я ритна с все сила в корема, когато беше бременна, та да пометне и въобще ми беше толкова отвратителен, че надали мога да ви го опиша.

Някъде до около 3/4 на книгата нещата си вървяха така и аз си казах „Брей, авторът сигурно ще е голям майстор, ако до края успее да реабилитира този мерзавец в очите на женската аудитория“. Оказва се, не, Керим си остана един нещастник. Кога и как между двамата се породи някаква любов и разбиране беше „обяснено“ буквално в едно изречение, а най-големите му „постижения“ накрая бяха, че спря да бие Фатмагюл, отказа се да бяга в чужбина и започна да я защитава от другите мъже, които явно смятаха, че щом веднъж една жена е била обезчестена, то е едва ли не допустимо по всяко време да можеш да отскочиш до дома й и да се опиташ да я изнасилиш.

Встрани от примитивния мироглед и отношението към жената, книгата е и лошо написана. Много герои бяха нахвърлени само с имена, без описания, без мотивация или някаква пълнота и истинност. Развитието на действието беше неравномерно, занимаваха ни с някакви интрижки в местния вестник, а от очакваното развитие на връзка между героите не се състоя нищо. Буквално едно изречение и после изведнъж „бурна страст“. Не че и страданието на Фатмагюл беше кой знае колко видно. Тя приемаше всичко с примирение, и от самото начало заживя с Керим като негова жена, без да се противи на пиянските му ласки.

Без значение дали сте почитател на сериала или не, тази книга не я препоръчвам на никого.

Оценка: -1/5

“Born a crime” – Trevor Noah

За тези, които не го познават, Тревър Ноа е американски комедиант, роден и отраснал в Южна Африка. Син е на чернокожа жена и швейцарец и е роден по времето на Апартейда, когато връзките между расите са забранени от закона и наказуеми със затвор. Така той е „роден престъпление“.

trevor-noah-born-a-crime

Книгата разказва истории от живота му като смесено дете в Южна Африка, с много смислени коментари за разделението между хората, чувството за принадлежност или изолация, ролята на езика в това да бъдеш приет, за бедността, липсата на образование и инициатива у бедните.

Тук трябва да вметна, че много рядко се смея на глас, а на книга не се бях смяла сигурно от последния път, когато съм чела Тери Пратчет. Но на „Born a crime“ не само се смях на глас, а дори и до сълзи. Докато четях, не можех да не сравнявам стила на историите и тематиката с Марк Твен, много сходни ми се струват. Като наполовина цветнокож Тревър е в позицията да отправя без задръжки разнообразни коментари за расите, а историите за детските му пакости и приключения са точно в стила на тези, които Марк Твен споделя в собствената си автобиография. Дори през тежките теми Тревър успява да прелети леко и елегантно. Описанията, историите, всичко е образно и книжката се чете много приятно.

В последната част се разказва за домашното насилие, което е преживяла майката на Тревър от ръцете на пастрока му и за опита за убийство. След като цяла книга си опознал косвено тази жена и си се възхищавал на начина, по който преминава безстрашно през живота и по който възпитава сина си, там си конфронтиран с неразбираемото за страничните хора, и за самия Тревър, нежелание на тормозените жени да напуснат човека, който прави живота им ад. Там няма хахо-хихи, дори проблясъците на хумор са съвсем мрачни, граничещи с истерия, но в крайна сметка няма някакъв наготово смлян и поднесен извод. Просто историята.

Мога да препоръчам „Born a crime“ с чисто сърце на всеки, който има интерес към Тревър като личност, към живота в Южна Африка или просто е почитател на добрия хумор.

От мен: 5/5

Книгата в GoodReads: връзка

“Награди” – Ерих Сийгъл

Да препрочета “Награди” на Ерих Сийгъл си беше един вид носталгично преживяване. Към края на 90-те някой я беше дал назаем на родителите ми и историите на тримата учени, всеки със собствен трънлив път към успеха и евентуално Нобеловата награда, бяха наистина запленяващи за мен.

erich-segal-prizes

Дълги години търсих книгата онлайн на български, накрая си я поръчах от Амазон на английски. Езикът е лесен, за средно напреднали няма да е проблем.

Героите

Изабел – дете-гений, чийто баща, нереализирал се физик, се е вкопчил в нея и чрез нея се опитва да компенсира за собствените си неудачи. Той я изолира, лишава я от хобита и приятели, за да може тя да осъществи напълно потенциала си.

Санди – генетик, болезнено срамежлив, с тен като оризова каша, от момче безнадеждно влюбен в ослепителната си съученичка Рошел, години наред се бори за нейното внимание. Разочарования и предателство го карат да се отдръпне от хората и да търси предимно комерсиалната страна на науката.

Адам – обещаващ имунолог, посветил кариерата си на издирването на тихия убиец, причиняващ серийни спонтанни аборти при пациентките си. Ранната загуба на ментора му, който му е бил и като баща, преди да е получил заслуженото признание за труда си, цял живот го тласка напред.

Главите са сравнително кратки и проследяват историята на всеки от героите в продължение на няколко години. Борбите, неуморния труд, колебанията, предателствата, всичко, което съпътства една научна кариера. “Награди” е книга за жертвите, които трябва да се направят заради успеха, за грешките, за болката, която неволно причиняваме на близките си и за жестоките иронии на съдбата.

Обективно може би е по-малко, но книгата все още ми харесва много…

Оценка: 4/5.

„Никога не ме оставяй“ – Кадзуо Ишигуро

Понякога дълго се каня да започна с някой автор, и чак накрая, за мой срам, дадена награда или някаква временна известност е това, което ме подтиква най-после да го подхвана. В случая с Кадзуо Ишигуро поводът беше Нобеловата награда за литература, но крайното впечатление, с което останах беше дооформено косвено и от другите неща, които бях чела напоследък – многотомни антиутопии за млади герои, бунт срещу системата и велика промяна, които, честно казано, ми бяха станали безвкусни.

nikoga-ne-me-ostavyai

Разбирате ли, „Никога не ме оставяй“ не е такава книга, за герои. Тя е книга за колелцата в системата, за безропотните същества, които никога няма да намерят силата да се разбунтуват или дори да избягат. Дори когато съдбата им е да бъдат отгледани като месо, за донори, и в серия от операции от тях да бъдат взети органите и в крайна сметка, живота, техният бунт не се осъществява. Те намират начин да приемат, че нямат право на младост, мечти, семейство, съгласни са да изпълнят предназначението си и най-смелото, за което могат да се надяват, е малка отсрочка.

Мисля, че много хора  не харесват книгата, защото тази покорност им е неразбираема. Западният менталитет диктува индивидуален бунт, но авторът е японец по произход, а източните общества имат друго разбиране за дълга към обществото и мястото на индивида в него.

„Никога не ме оставяй“ е ужасно тъжна и безнадеждна. Докато четеш тази скръб прониква в теб и ти безпомощно гледаш как страниците се изнизват, без нещо да се промени. И с напредването на действието сам разбираш колко наивни и безсмислени са надеждите. Предназначението е предопределение. Но по свой начин книгата е правдива, защото знаем, че когато обществото получава това, от което има нужда, неудобните въпроси няма да бъдат зададени.

“След войната, в началото на петдесетте години, когато големите научни открития следваха едно след друго, хората нямаха време да размислят, да повдигнат логичните ВЪПРОСИ. Пред тях неочаквано се бяха разкрили маса нови възможности, а много болести, пред които лекарите бяха безсилни дотогава, започнаха да се лекуват. Това бе първото, което светът видя, първото, което искаше. И хората дълго време предпочитаха да си мислят, че всички тези човешки органи като че ли идват от небитието, че в най-добрия случай се отглеждат във вакуумна среда или нещо такова. Наистина, възникнаха някакви спорове. Ала докато дойде време да започнат да се безпокоят за … възпитаниците, когато те започнаха да се интересуват в какви условия растете и дали въобще е трябвало да бъдете произвеждани, вече беше КЪСНО. Нямаше никаква възможност нещата да се върнат назад. Как да поискаш от света, който е свикнал да гледа на рака като на лесноизлечима болест, да се откаже от това лечение и да се върне доброволно към старите мрачни времена? Не, нямаше път назад. Колкото и съвестно да им беше заради вас, хората се грижеха главно за това техните деца, съпруги и съпрузи, родители и приятели да не умират от рак, от заболявания на двигателната система, от сърце.”

„Дъщерята на безумеца“ – Мегън Шепърд

Купих си „The madman’s daughter“, защото беше в някакъв списък в Goodreads по време, когато ми беше щукнало да чета стиймпънк. Питай ме какво е това, надали ще го обясня задоволително. В случая става дума за фантастика във викторианско време, вдъхновена от „Островът на д-р Моро“ на Х. Уелс. Не е нужно да сте чели оригинала, тя си е самостоятелна книга.

Джулиет Моро живее сама в Лондон. След голям скандал, който е сринал репутацията на баща й, известен хирург, той е изчезнал. Когато и майка й умира, Джулиет започва да работи като чистачка в медицинския факултет, за да преживява. Случайно среща бившото им момче за всичко Монтгомъри, разбира, че той още работи за баща й и го убеждава, за да я вземе с него на самотния остров, където докторът се е оттеглил. Джулиет се надява да намери истината за обвиненията срещу него и дали той таи някаква бащина любов към нея.

Както може да се досетите, на острова е пълно с творенията на д-р Моро, човекоподобни създания, сглобени чрез вивисекция от животни. Но наложените вегетариански диети и псевдо-божии заповеди на доктора не могат да спрат животинското в тях, и е въпрос на време ситуацията да ескалира извън контрол.

the-madmans-daughter

Джулиет ми допадна. Не е някаква глезла, която да се спъва на всяка крачка. Напротив, оправна е, и готова да се защити с оръжие в ръка, когато е заплашена. И като наследство от баща си носи едно тъмно любопитство докъде могат да стигнат медицината и умението на един хирург.

На острова хората са малко на брой, но Мегън Шепърд успява да намери достатъчно за любовен триъгълник. Ще ми се някой да обясни на писателките, че това не е задължителен елемент във всеки роман. Тук определено можех да мина и без него. Краят е донякъде изненадващ, книгата има продължения, но не мисля да ги купувам.

Оценка: 2/5