„Дъщерята на безумеца“ – Мегън Шепърд

Купих си „The madman’s daughter“, защото беше в някакъв списък в Goodreads по време, когато ми беше щукнало да чета стиймпънк. Питай ме какво е това, надали ще го обясня задоволително. В случая става дума за фантастика във викторианско време, вдъхновена от „Островът на д-р Моро“ на Х. Уелс. Не е нужно да сте чели оригинала, тя си е самостоятелна книга.

Джулиет Моро живее сама в Лондон. След голям скандал, който е сринал репутацията на баща й, известен хирург, той е изчезнал. Когато и майка й умира, Джулиет започва да работи като чистачка в медицинския факултет, за да преживява. Случайно среща бившото им момче за всичко Монтгомъри, разбира, че той още работи за баща й и го убеждава, за да я вземе с него на самотния остров, където докторът се е оттеглил. Джулиет се надява да намери истината за обвиненията срещу него и дали той таи някаква бащина любов към нея.

Както може да се досетите, на острова е пълно с творенията на д-р Моро, човекоподобни създания, сглобени чрез вивисекция от животни. Но наложените вегетариански диети и псевдо-божии заповеди на доктора не могат да спрат животинското в тях, и е въпрос на време ситуацията да ескалира извън контрол.

the-madmans-daughter

Джулиет ми допадна. Не е някаква глезла, която да се спъва на всяка крачка. Напротив, оправна е, и готова да се защити с оръжие в ръка, когато е заплашена. И като наследство от баща си носи едно тъмно любопитство докъде могат да стигнат медицината и умението на един хирург.

На острова хората са малко на брой, но Мегън Шепърд успява да намери достатъчно за любовен триъгълник. Ще ми се някой да обясни на писателките, че това не е задължителен елемент във всеки роман. Тук определено можех да мина и без него. Краят е донякъде изненадващ, книгата има продължения, но не мисля да ги купувам.

Оценка: 2/5

Реклами

Трилогия „Дивергенти“ – Вероника Рот

Интересът ми към „Дивергенти“ беше събуден от първия филм по трилогията, който гледах една събота вечер. И понеже когато нещо ми стане интересно аз не се спирам, преди да науча как свършва цялата история, купих си трите книги, плюс „Фор“, нещо като prequel за един от главните герои.

След известни препятствия, които преодолях с помощта на техническата поддръжка на онлайн магазина на Хеликон, успях да отворя DRM защитените книги на таблета и ги прочетох.

„Дивергенти“

Действието на „Дивергенти“ се развива в развалините на бившо Чикаго. След  поредната война човечеството е на ръба на оцеляването. Обществото е разделено на касти, които отговарят на определен стереотип и се грижат за определен аспект от функционирането на града. Безстрашните за охраната, Миротворците за прехраната, Ерудитите за съхраняването на знанието и т.н. Беатрис е родена като Аскет, но да е самоотвержена и да помага на отхвърлените Безкастови не я привлича, тя се чувства несвободна и ограничена, затова на церемонията за избор на каста, тя решава да напусне семейството си, да хвърли сивите дрехи и да се присъедини към Безстрашните.

Дивергенти

Но да се присъединиш не означава да можеш да останеш. И пред угрозата да отпадне, да стане безкастова, тя трябва да се научи да се бие, да наранява, да причинява болка и да понася такава. И да се изправя срещу страховете си, отново и отново в симулациите, причинявани от специален серум и наблюдавани от компютърна програма. Среща нови приятели, среща и любовта.

Скоро Трис разбира, че е различна – „дивергент“ – защото реагира различно на симулациите от повечето хора и поради неизвестна причина това я поставя в особена опасност. В същото време пластовете в обществото се разместват. Амбициозните Ерудити искат да изземат управлението и правото да решават и скоро се пролива кръв.

Книгата съдържа много екшън и малко описания. Няма излишни глезотии и измислени любовни триъгълници. Устройството на общество обаче е нереално, някак стилизирано и твърде опростено. Аз предпочитам книги с повече нюанси, но ми беше интересно какво ще се случи по-нататък, и продължих да чета.

„Бунтовници“

Във втората част на поредицата конфликтът между кастите се разгръща, като към него се присъединяват и безкастовите. Разрушението е всеобхватно и всеки преследва собствена цел, а на изпитание са подложени любов, доверие, вярност към кастата, обич към семейството, всичко. Постепенно става ясно, че зад всичко се крие нещо по-голямо, свързано и с истината за дивергентите, а опростеното и някак изкуствено устройство на обществото, заради което критикувах предишната книга, е такова с причина и замисъл.

Книгата продължи да ми е интересна, но и ме оставяше в недоумение за мотивацията на героите, и особено Трис. Някои от разкритията се случваха някак изкуствено, праволинейно и вместо да си кажа „Ей, всичко се навърза“, си казвам „Аха, значи това следва сега.“

„Предани“

Последната част трябваше да е венец на трилогията, но тя ми беше най-тегава за четене. Главните герои напуснаха Чикаго и се отправиха навън, за да търсят извън него решение на разкъсващите града проблеми. Това, което намериха бяха някои истини, още въпроси, несправедливости, разделение и вместо да разреши основните конфликти до момента, авторката добави нови, които разреши половинчато, набързо и недостоверно.

Към разказът, беше добавена гледната точка на Тобиас, „Фор“, но и от двете гледни точки описанието беше толкова идентично, че трябваше да гледам заглавията, за да разбера кой говори.

Въобще ако мога да обобщя, във всички книги авторката се беше справила отлично откъм описания, динамика на действието и пр. но като цяло героите бяха развити и действаха на ниво young adult литература.

Оценка: 3/5

В момента чета „Фор“, историята на Тобиас, който всъщност е бил първият опит за протагонист на Вероника Рот. По-скоро книга за заклетите фенове на поредицата, за мен лично – излишна, но дала съм 11 лв. и ще трябва да си я довърша.

П.П. Чудя се дали не трябва да спра просто да чета някои категории книги. Несправедливо е да давам лоши оценки за чик-лит и young adult, когато те просто не са моят тип литература.

„Преди да умра“ – Джени Даунам

Започнах и изкарах по-голямата част от книгата с усещането, че не е за мен, че не ми харесва, че ме дразни и че вместо да търси на всяка цена да прави секс или да краде, главната героиня трябва да започне да прави нещо смислено на края на 4 годишната си борба с левкемията. После реших, че съм остаряла и съдя хората твърде много. Ако бях на 16 и времето ми изтичаше, вероятно и аз щях това да искам да правя. Да пробвам неща, да нарушавам правила и да видя какво значи да се влюбиш.

predi-da-umra

Теса наистина намира и успява да изживее любов в последните си седмици. Разбира какво е толкова да обичаш, че искаш да се слееш, да бъдеш част от някого. Сексът не като неудобни моменти в спалня на почти непознат, а като възторг и еуфория, че точно този някой те докосва. И тихото щастие, че той спи до теб. И в този смисъл тя е късметлийка.

Тежко е да четеш за смърт, особено в първо лице. Към края на книгата, в последните седмици на Теса ежедневните дреболии изчезват и нещата сякаш се забързват, моментите на съзнание стават все по-кратки, всичко се превръща в една задъхана въртележка от сънища, спомени и реалност за Теса. Но и болката я няма, прогонена от силните лекарства. Щеше да е красиво, ако тя не чуваше хъхренето и не усещаше миризмите на предаващото я тяло. Такъв е и краят за нея, ужасяващ и все пак поетичен. Слънчева светлина и ниско прелитаща птица над градината…

Оценка: 3.5/5

„Бяла като мляко, червена като кръв“ – Алесандро д’Авения

Доста книги прочитам с години закъснение спрямо появата им в България, просто нямам достъп до тях. Изчаквам ги да се появят в Читанката, като изхвърлени на брега миди, и зарадвана като малко дете ги събирам и качвам на четеца.

byala-kato-mlyako

Честно казано, в началото „Бяла като мляко, червена като кръв“ на Алесандро д’Авения ме подразни. Главният герой Лео ми се стори недоволен от живота 16-годишен келеш, предвзет и нацупен, с мотопеда си без спирачки, обидите към „даскалите“, музиката, iPod-а и всичките си first world problems.

Но докато го съпровождам на училище и вкъщи, и наблюдавам сътресенията в малкия му свят, когато открива, че Беатриче, момичето, което обича е болно от левкемия, постепенно омеквам. Виждам, че Лео е чувствително момче, което има нужда само от малко насока, просто някой, който да говори с него сериозно, като с голям човек, за мечтите или за смисъла на нещата или просто да помълчи. Той се страхува, чувства се безпомощен и гневен, но в търсенето си на път към Беатриче, която е половината от неговата мечта и целият му свят, той научава много неща. Най-вече, как да живее. Не само заради себе си, но и заради момичето със зелени очи и червени коси.

Оценка: 3.5/5